Светът ми се разби когато баба ми почина, и изгубих единствения чевек с когото можех да споделям. Нямах приятели докато не станах 8 клас, намерих човек с когото можех да споделям. Минаха няколко години преди да се скараме за нещо в което не бях сигурна и така се отдалечихме, аз изпаданх в депресия, а той ме замени коато някъква вещ. С това започнах да мисля че не съм достатъчна, и с всичкоте проблеми който имах вкъщи аз започнах леко да се провалям в училище и да ям прекалено малко, нямам енеригия да правя нещо, зато ва и спя за да не мисля за проблемите си и да минава времето по бързо. Отдалечих се от всичко които познавам, намразих рождения си ден защото всички само се караха на него и тази година не искам да го празнува, но нашите ми отнеха решението да избирам каквото искам и винаги е било така и може би ще си остане така. Всичко което съм искала от години е да има на кого да се доверя и да знам че ще бъде до мен. Толкова много ли иска нещо за което всеки си има, нещо в мен ли не е наред, никога не съм искала нищо от другите, даже слагах всички пред мойте нужди. Може би на няколко пъти мислех да сложа край на животаси, но не исках сегащната ми най добра приятелка да ме погребе, не исках тя да страда заради мен. Винаги съм искала да испитам нещо ново в живота си освен гнева който обръщам срещу мен самата си и тъгата, крия тъгата и гнева във фълшива усмивка в която вярват всички. Е динственото нещо което искам е да съм достатъчна за някого, да мога да покажа истинското си аз и да оцени това което ще направя, защото аз не показвам на никого повече истинското си аз.