Добър вечер! За да се запознаете с историята ми, ще се върна години назад, когато разбрах какво е наистина да изпиташ болка. 2013 година се запознах с едно момче. Влюбих се в него. Беше мил, добър, на пръв поглед идеалното момче. Един ден просто ме повика в тях да гледаме филм, да му сготвя нещо и не подозирах какво ще се случи. Отидох в тях, говорихме си и в един момент той искаше да правим секс. Тогава аз му отказах. Не бях готова за това. Тогава той получи, това което иска насила. Чувствах се съсипана. На другия ден се разделихме. Бях в депресия. Спрях да се храня, спрях да общувам с близки, не излизах от вкъщи. Родителите ми бяха далеч в друг град. Не им казах за случилото се. Единствено най-добрата ми приятелка беше до мен, и с нея можех да споделя всичко. След случилото се психиката ми отслабна. Исках да сложа край на живота си. Тогава приятелката ми ме окуражи да продължа напред. Благодарение на нея се изправих. Станах отново същото усмихнато момиче както преди, но не допусках момче до себе си. Отблъсквах ги от себе си. Един ден просто се запознах случайно с едно момче. Беше просто перфектното момче, според моите очаквания за истинския мъж. Бяхме много щастливи. Допуснах го до себе си, и се чувствах наистина щастлива. След година и нещо той искаше да имаме дете. Тогава започнаха проблемите във връзката ни. Отказвах му, казах му че е рано, че не се чувствам готова да бъда майка, че искам да развия собствен бизнес и т.н. Два месеца след това разбрах, че съм бременна. Започнах да му държа сметка как може да го направи без моето съгласие, без да сме го обсъдили. Тогава ми посегна за първи път. Затворих се в себе си. Не след дълго започна да ме тормози. Биеше ме, забраняваше ми да излизам, заключваше ме. Бях под негов контрол. Родителите ми не го харесваха и искаха да направя аборт. Аз отказах да направя аборт. Не им казах за това как се държи с мен. Исках да задържа детето. Дълбоко в себе си знаех,че някой ден ще гледам сама детето си, и въпреки всичко аз исках детето си. След време започна да се прибира ядосан от работа, започваше да блъска вратите, да разхвърля, да чупи чаши. Ядосваше се, че играта му на телефона забива и започваше да крещи. Опитвах се да го успокоя, но тогава ставаше все по агресивен и ме гонеше от къщата му. После ме търсеше по улиците да ме прибере и така месеци наред го търпях. Тогава казах на родителите ми,че той ме гони и че крещи по мен без причина. Очевидно имаше психични отклонения. Удряше си главата в стената защото батерията на телефона му е паднала. Хвърляше си якетата на печката и какво ли не… Родителите ми дойдоха и ме взеха при тях. Няколко дена преди раждането той дойде в болницата и се извини за всичко, което е правил и обеща че ще се промени. Бях наивна и му повярвах, но останах да живея при родителите ми. Ден преди раждането отново дойде в болницата. Тогава бях на системи и не можех да изляза, беше започнал да крещи пред болницата как не съм на никакви системи,как сигурно се чукам с някой лекар. Охраната на болницата го беше изгонила. В деня на раждането беше дошъл. Тръгвах към операционната понеже бях преносила детето и не можех да го родя по нормален начин. Тогава той ми звънна и аз му вдигнах и му казах, че не искам да говоря с него. Когато излязох от упойка разбрах, че имам момче. Бях много щастлива. Акушерката ми каза, че баща му е дошъл. Казах и че не искам да го виждам и че сама ще гледам детето си. Тогава тя ми даде съвет, че детето трябва да има двама родители, и че не знае какво е било, но едно дете винаги сплотявало отношенията между мъжът и жената. Тогава не бях съгласна. Майка ми искаше той да припознае детето си. Бях твърдо против, но накрая я послушах. Седмица след това той отказа да полага каквито и да е било грижи за детето. Отгледах детето си сама. Звъня ми преди година понеже искал да види детето си, и му казах че той няма дете. Че не е никакъв баща и няма да бъде. Сега детето ми е на 4 години. Много щастливо, спокойно и обичано дете. От половин година имам човек до себе си. Но нещата вече не са добре. Детето ми е при родителите ми от скоро понеже няма кой да го гледа когато съм на работа. Често си ходя за да го виждам и да прекарвам време с него. Има цялото внимание и всичко, което пожелае. Приятелят ми ме приема въпреки че имам дете. Но напоследък нещата излизат извън контрол. Той употребява наркотици. Опитвах се да го откажа от това и в един момент почти успях. Тогава започна само да лежи, да спи през повечето време. Тогава имах чувството че искам отново да започне за да стане от леглото, да се раздвижи, да ми обърне внимание. Да излезем някъде на разходка. Опитах се да го накарам по всякакъв начин да стане, да излезем и тогава той ми каза че не може да спре да взима и го оставих да прави каквото иска. Спрях да му се бъркам. Започна да употребява все повече. Той не работи. Само аз работя и изкарвам добри пари, но повечето от заплатата ми се харчи за негови неща. Едва свързвам двата края. Теглих кредити за да мога да изпращам пари за детето си, за да мога да си ходя при него, и в един момент осъзнах, че затъвам. Че не мога да събера 1500 лева да си изплатя кредитите, а заплатата ми е добра и ако не беше това сега щях да съм си изплатила кредитите. В момента съм на работа, и излязох да пуша и изведнъж се замислих и си зададох няколко въпроса. Какво правя с живота си? Какво постигнах в живота си? До къде ще стигна? Какво бъдеще ме очаква както мен така и детето ми?! И наистина се чувствам объркана, защото обичам приятеля си, и не мога да го оставя. От друга страна мисля за детето си, за това че затъвам в кредити и няма да се измъкна от тях. Не знам какво да правя… Как да постъпя!?