За съжаление, не става дума за поредната пуберска история. На 22 години съм. До преди няколко месеца имах доста различно мнение за доста хора. Но, както се оказва – всичките са едни и същи…. Юли месец “изчезнах” за срок от 2 седмици. Бях вкаран по спешност в болница заради силно възпален апендицит. От тогава все повече и повече се замислям, какви са тези хора които наричам свои “приятели”. Абсолютно никой не се интересуваше, нито пък се притесняваше от моето отсъствие. Всъщност, имаше двама човека – майка ми и един “приятел”, на когото единствено му пукаше за 100-те лева които ми беше дал на заем… От тогава наблюдавам тези хора доста по внимателно. Останал съм с няколко впечатления – на тях не им пука за мен. Винаги когато ме потърсят е само заради собствен интерес. Пари назаем, да го закарам някъде, да му свърша някаква услуга. Но никога не чух едно нещо – “как си”. И като се замисля – винаги съм бил този човек, с когото се свързваш само при необходимост за нещо. Както и да е – има доста повече подробности, които имам намерение да си останат само за мен, но имах нужда да го споделя някъде, макар и анонимно пред маса хора, които вероятно даже няма да го прочетат изцяло. От цялата история съм си направил един извод – единствените хора които винаги ще са истински до теб е семейството. Също и подбирайте много внимателно хората около себе си, за да не попаднете в ситуация като моята.