Днес темата беше различна. Темата беше дълбока и тежка. Темата беше за баща ми. От много дълго време в главата ми изникваха въпроси, които ме дърпаха и ме разкъсваха с неяснотата си. Започнах да се чудя “Ами ако?”. Ами ако той не е това, което помня? Ами ако се е променил? Ами ако се окаже всичко това, което ми е липсвало през годините, или започвам да усещам липсата му сега, след като не съм го виждала от 14 години? Започнах да се чудя от къде изниква това неочаквано желание да се свържа с него. С този човек, който не ми е показал нищо друго освен болка и разочарование.
Спомням си момента, в който започнах да се сещам за него. С майка ми бяхме започнали да говорим относно пенсията и и момента, в който ще трябва да разчита на 250 лева, с които да се издържа. В този момент се почувствах толкова слаба, с толкова голямо желание да помогна, но с не достатъчно възможности. Не знам колко често се е случвало и дали бих го определила като такова усещане, но рядко се случва да усетиш как сърцето ти се къса, колкото и клиширано да звучи. Аз знам, че ще дам всичко което имам, за да помогна на майка ми при нужда, но кой ще помогне на Валери? Кой ще си мисли такива неща за него? Кой ще е там ако този човек има нужда от помощ или някой, на когото да разказва историите си, когато е стар и безпомощен? Кой ще е там?
Вече не съм детето, което бях, когато се случиха всички неща. Всичката агресия, всички обиди, всичката болка. Вече съм (сравнително) зрял човек, който може да се опита още веднъж, макар и въпреки всички все още мъждиви спомени. Макар и усещането за предстоящия сблъсък с реалността. Често са ми казвали, че виждам света през розови очила, по-наивно и от дете. На шега си взех наистина очила с розови стъкла, които слагам, когато имам нужда да си припомня, че има и чиста страна на света, изолирана от негативите, които носи съществуването.
Често за големите решения човек има нужда от тригър. Моят беше под формата на буря. След като една вечер останах по- късно на работа, излизайки от метрото се беше възцарил нажежен спор коя светкавица ще гръмне по- силно. След камък, ножица, хартия със себе си, реших че няма да чакам часове в метрото и ще изтичам тези 3 минути разстояние до входа ми. За пръв път усетих какво е плесница от вятър и дъжд и се прибрах с капеща вода от мен, само за да заваря че вода капе и от всичките ми стени в апартамента. Това беше нужното ми побутване да се паникьосам, да се напия и да напиша едно сравнително дълго писмо през сълзи до Валери, което гласеше:
“ Здравей,
пише ти дъщеря ти.
Не знам за кого го правя, за себе си или за теб. Не сме общували прз по-голямата част от зрелия ми живот. Не знам кой си, нито ти знаеш как съм израснала аз. Иска ми се да бъде по друг начин. Да имаме спомени заедно, да ме учиш на какво е правилно и какво е грешно, да ме вдигаш, когато падам и да ми казваш, че всичко е наред, когато ми е трудно. Да мога да се оглеждам в теб, когато се съмнявам в себе си… но не мога да върна времето назад. По една или друга причина съдбите ни са се развили по този начин. Най-вероятно ме обвиняваш в много неща… в това, че ме беше страх от теб. В това, че защитавах майка ми, в това че не те потърсих… Може би тези обвинения са оправдани и подплатени с много гняв в твоята глава.. може би за теб е по- лесно така.
Не ти пиша, за да ти разказвам за живота си или да те обвинявам за отношенията ни и за всичко случило се. Пиша ти, за да ти кажа, че ти прощавам. Опитвам се да го направя от много години. Прекалено много време тая гняв, страх, тъга…. към баща си. Не искам повече да е така. Прощавам ти всичко случило се. Най-вероятно си имал причина да не ме потърсиш, в крайна сметка ти се отрече от мен, не очаквам и да го направиш. Както написах в началото, не знам за кого го правя повече, за теб или за себе си. Не вярвам в таенето на лоши чувства. Много ме е боляло през годините, че не си бил до мен… но най-вероятно и теб те е, съжалявам за което. Не знам правилно ли е да се извинявам, бивайки просто дете, когато се случваха всички неща. Както и да е, всичко това е в миналото. Най-вероятно така е трябвало да стане, за да научи всеки един от нас това, което трябва. Може би аз го научавам чак сега… как да простиш.
Обичам семейството ми повече от всичко. Въпреки всички грешки, които сме допускали през годините, бих направила всичко за тях. Винаги с мама и бате сме се подкрепяли през всичко, през което сме минавали, независимо от всичко, винаги сме били един зад друг. Но ти също си част от моето семейство. Не знам дали ти ме смяташ за част от своето все още.
Преди време се замислих за това колко бързо минава животът. За това че рядко си даваме сметка за нещата, които наистина имат значение… за нещата, които ни правят това, което сме.. за това, което оставяме след себе си.
Искам да прочетеш всичко това сега, искам да знаеш как се чувствам. Искам… надявам се и ти да намериш сили в сърцето си да простиш. Дали ще бъде на мен, мама, бате, сестра си или себе си… това остава за теб. Надявам се да си се освободил от тези тежки окови на сърцето и душата, които нараняват единствено теб.
Не очаквам нищо обратно като отговор. Въпреки всичко ако имаш нужда от помощ съм насреща.
Надявам се да си добре! ”

След няколко седмици събрах и куража да го оставя пред входа му. Същата вечер той ми писа, понеже бях оставила номера си. Това беше преди 5 месеца. От тогава се опитвам да се подготвя за това, което няма да искам да видя. Как ще приема реалността на това че хората не се променят. На това че някои хора нямат капацитета да видят себе си през калейдоскоп. Да видят всичките си страни, включително и лошите. Как се подготвяш да видиш истината без розови очила?
Гергана ме попита какво очаквам от срещата ми с него. Истината е че се подготвям за най-лошото, но единственото нещо, което искам е нормално общуване. Искам да видя кой е той като човек, защото аз познавам един негов образ, черно бял, без всички останали нюанси на личността му. Това е последният ми опит да имам някакви отношения с баща ми. Страх ме е от това да не се разочаровам и да не срещна същият човек, който беше, задвижван от гняв и омраза. Но най-лесният начин да разбера е просто да дръпна лепенката.

Follow up:
Just rip the bandaid off…