Момиче съм и все още съм в началото на пубертетските си години. Чувствам се странно.Всъщност,ако трябва да бъда честна и ще бъда такава,поне днес,чувствам се просто ужасно. Не искам да е така. Но просто в действителност е така. Искам и аз да се усмихвам като останалите деца,но знам че не мога. Може би го мога,но може би просто нямам куража да се усмихна,да се усмихна просто ей така. Нямам куражът дори да кажа какво ми е,че ме накара да пиша тук,не знам дали някога ще го имам даже. Като се замисля,постоянно се питам:,,Нима е толкова трудно да кажеш какво те притеснява?” Е,след като аз не мога да кажа какво ми е,поне не на глас,явно че да-явно е трудно да кажеш какво ти е. И въобще заслужава ли си? Заслужава ли си да споделиш с хора,които не познаваш? Да,аз мисля така. Винаги съм мислела така-,че е толкова лесно да споделиш на човек какво ти е и в същото време толкова трудно да кажеш на близките си. Колко странно,колко неясно ми изглежда това? Ами за Вас? Вие как мислите по този въпрос?
Толкова много мисли се въртят из главата ми-от това,че съм осиновена и не знам как да се чувствам от този факт,чак до моментите,в които плача за най-различни глупави,детски неща. Може би ще споделя друг път за тях,а може би няма. Като се замисля,макар и да не беше много смислено това,което написах,сякаш ми олекна. Мхм,дано нещата да се променят някой ден…